Аз знам,че нося любовта в сърцето си.Знам,че с нея мога да стопля мъртви вселени.Знам, че с нея мога да сътворя нови слънца.Съкровенно е за мен знанието за нея.
Но не знам защо не го правя?Държа я заключена,понякога се сгрявам на огънят и и продължавам зиморничево по пътя си.
Като скъперник, който брои жълтиците си и аз я крия от чужди погледи.
Взирам се в очите на хората,но там не виждам искрата.Решавам,че пътуват за никъде.Отминавам,озъртайки се самотно по пътя.Но не сспирам.Вървя и очаквам.Срещам и светлинка в нечий взор.Тогава жаравата в мен лумва и аз бързам да ги заведа до оная пътека, която почти е огряна от слънцето.Спокойна ги оставям там, защото знам какво ще ги води.
Аз пак се връщам в мъглата и дебнейки сенките вървя и очаквам.До следващата светлинка.
Затова живея в света на сенките.Потопила съм се дълбоко в мрака,стоплена от вътре и търся.
Аз съм търсач на малки въгленчета блещукащи в мрака.Заради тях ще бродя тук.Ще ги събирам едно по едно, безкрайно дълго.Но за да запаля огън от тях аз трябва да вървя все по-назад,в тъмното и да пазя огъня.
Той ще ме топли,за да не замръзна и да стигна и до последните останали въгленчета.
Сега това мога.Засега.
