Вървях из града,когато разбрах,че винаги си присъствал.Бил си тук,когато ме е нямало,бил си и там,където не съм те видяла.Бил си в мен през всичкото време на безвремието.
Спомням си оня далечен летен ден,когато в далечината съзрях морската синева и бях прикована от копнежа на случилото ми се вече предстояще,усетих вкуса на полета,който щях да осъществя.
Сетивата ми го искаха,опиянени от спомена за очакваното изживяно.
А оня вятър който неочаквано ме настигна в един следобед и ми прошепна вятърничево да се огледам.Превърнах се цялата във взор,сърце и слух.Пулсирах и очаквах да чуя...вече знам твоя пулс.Но още нямах силата да се срещна с твоя ритъм.Сигурно и ти вятърничево си махнал нейде с ръка и си продължил...криволичейки към мен.
После...после аз поисках да усетя хладината на дъбравата,където едва прозираха лъчи.Там спотаена в тишината на мрака отчетливо чух нечие дихание.
Беше ми хладно,спокойно.Не желаех нищо да прекъсва покоя на усещанията ми.Продължих към най-закътаните и удобни кътчета.Бях се изпълнила с тишина.Оставих я дълго в мен.
Не исках,не чаках,не знаех.
От моята тишина и видях оня лист,който се носеше по пътя на неговото очаквано се случило.Спусна се по слънчвия лъч,завъртя се усмихвайки се на всичко,което го очакваше и бавно се приюти в тиха долчинка...до следващия порив на вятъра.
Тишината в мен беше започнала да пулсира.Все по-ясно чувах ударите на сърцето ти.И по тях се надигнах и тръгнах.
Още вървя - без теб,презтеб,към теб.Завинаги!
